“Терапия на взаимодействието” – транзакционен анализ

Терапията на взаимодействието е основана на схващането, че решенията, които хората вземат в настоящето, се основават на предпоставки от миналото, които в даден момент може да са били необходими за оцеляването, но в много случаи вече не са валидни.

Когато наблюдаваш и слушаш хората, можеш да ги видиш как се променят пред очите ти. Това е една пълна промяна. Съществуват промени едновременно в израза на лицето, речника, жестовете и действията на тялото, които могат да накарат лицето да се изчерви, сърцето да се разтупти и дишането да се учести.

Можем да установим такива резки промени във всеки: малкото момченце, което избухва в плач, когато не успее да накара играчката си да работи; подрастващото момиче, чието лице се оживява от възбуда, когато телефонът най-сетне звънва; мъжът, който пребледнява и трепери, когато получава съобщение за служебен неуспех; бащата, чието лице става на камък, когато синът му не се съгласява с него. Индивидът, който се променя по този начин, е все същият човек, ако се има предвид структурата на костите, кожата и дрехите. Така че какво се е променило вътре в него? Променил се е от какво в какво?

Промените от едно състояние в друго се усещат по маниера, вида, думите и жестовете. Тоест в сърцевината на транзакционния анализ стои идеята, че нашата личност е изградена от три елемента или егосъстояния:

Първите две се наричат Родител и Дете, а третото — Възрастен. Тези състояния на човека не са роли, а психологически същности.

Самото състояние се предизвиква от възпроизвеждането на записани данни за събития в миналото, в които участват реални хора, реални времена, реални места, реални решения и реални чувства.

Родителят

Родителят представлява огромна колекция от записи на данни в мозъка на неоспорвани или наложени външни събития, възприети от човека в ранните му години — период, който ние означаваме приблизително като първите пет години от живота. Това е периодът преди социалното раждане на индивида, преди той да напусне дома си в резултат на влизането му в обществото и започването на училището. Наименованието Родител най-точно описва тези данни дотолкова, доколкото най-значителните „записи“ са онези, дължащи се на примера и съжденията на неговите собствени истински родители или на хора, които ги заместват. Всичко, което детето е видяло да правят родителите му, и всичко, което е чуло да казват, е записано в Родителя. Всеки има Родител, в смисъл че всеки е изпитал външни въздействия през първите пет години от живота си. Родителят е специфичен за всеки човек, тъй като е запис на такива ранни преживявания, които са уникални за него.
Записи на наложени, непроверени, външни събития, възприемани от човека между раждането и петгодишна възраст.

Детето

Докато външните събития се записват като съвкупност от данни, която наричаме Родител, едновременно с тях се осъществява и друг вид запис. Това е записването на вътрешни събития, реакцията на малкия човек – записи на вътрешни събития (чувства) в отговор на външни събития (главно майката и бащата) между раждането и петгодишна възраст. Тъй като малкият човек не притежава речник при най-критичните си преживявания, повечето от неговите реакции са чувства. Ние трябва да имаме предвид неговото положение в тези ранни години. Той е малък, зависим, несръчен, тромав, той няма думи, с които да конструира това, което иска да каже. Детето не знае как да направи това.

Всичко това има също така и добра страна. В Детето се съхраняват и много положителни данни. В Детето се намират стремеж към творчество, любопитство, желание да се опознава и знае, стремежи да се докосне, почувства и да се опита, както и записи на възхитителни, първични чувства за първооткривателство.

Възрастният

Като достигне някъде около десетмесечна възраст, нещо забележително започва да се случва с детето. Дотогава животът му се е състоял главно от безпомощни и лишени от мисъл реакции спрямо желанията и поощренията на тези, които са около него. То е имало Родител и Дете. Но което му е липсвало, е била способността или да избира своите реакции, или пък да променя това, което го заобикаля. То не е имало самостоятелност, нито пък способност да излезе и посрещне живота. То просто е вземало това, което му се е изпречвало на пътя. На десетмесечна възраст то започва да изпитва силата на движението. То може да манипулира предметите и започва да се освобождава от затвора на неподвижността.

Десетмесечното дете започва да разбира, че може да прави нещо, което произтича от собствената му представа и оригинално мислене. Това самореализиране слага началото на Възрастния. Данните във Възрастния се натрупват в резултат на способността на детето да установи само за себе си по какво се различава „концепцията“ за живота, която е в неговия Родител, и „концепцията“ за живота, така, както я чувства в Детето си. Възрастният разработва „мислена концепция“ за живота, базираща се на събраните и на обработените данни.

Формулирани са четирите жизнени позиции, които човек заема спрямо околните.

• Аз не съм добър – ти си добър.

• Аз не съм добър – ти не си добър.

• Аз съм добър – ти не си добър.

• Аз съм добър – ти си добър.

Позицията “АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР – ТИ СИ ДОБЪР” е универсална.

Възприема се в ранното детство. Тя е логично заключение на детето “Аз не съм добър” (за себе си) и “Вие сте добри” (за родителите си).

Това заключение може да бъде сменено от друго, но едва след като бъде осъзнато. До края на втората, а по някога и до 3 година детето се е установило на една от първите три позиции.

“Аз не съм добър – Ти си добър” се разглежда като първото условно решение.

Постепенно то или се затвърждава или отстъпва на позиция 2 или 3.

След окончателното решение на позицията детето я отстоява и тя доминира в действията и постъпките му.

Тя остава през целия му живот, освен ако по – късно не я замени съзнателно с четвъртата позиция ”АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР – ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ”, която се придобива, ако детето не е получавало обич и положителна подкрепа.

Когато индивидът реши “ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ” той отхвърля всички и всичко. Детето се затваря в себе си, то остава психологически неродено.

Дете, малтретирано от родителите си, което първоначално ги е смятало за добри ще заеме третата – на хората с престъпно поведение позиция: “АЗ СЪМ ДОБЪР – ТИ НЕ СИ ДОБЪР”.

“Аз съм добре, когато съм сам” може да каже детето след системно физическо насилие.

Във възпитанието “терапия на взаимодействието” прави възможни процесите на живо и иновативно научаване за хора от всички възрасти и периоди на живота, стимулира личностното и професионалното развитие, включвайки социалната отговорност и разчитайки на сътрудничеството в работния процес.